Проф. Пенчев, Вашата нова книга носи атрактивното заглавие „Пътеводител на историческия стопаджия“, препратка към един друг известен стопаджия, какво Ви провокира да напишете тази книга?

Провокира ме това, че според мен историята не е цялостен разказ, а се състои от много различни и трудни за ориентиране разкази. Имено, за да помогна за това ориентиране написах „Пътеводител на историческия стопаджия“. Препратката е точно към „Галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс – моя любима книга. „Пътеводител“, защото в историческото ни познание има много неправилни и неверни интерпретации. Книгата се състои от исторически есета. Един изцяло строго научен подбран материал, поднесен на разбираем език за хора, които не са длъжни да бъдат професионални историци. Посветена е основно на българската история. Има моменти от българската история, които заслужават внимание и които са прочетени през очилата на икономическата теория. Въпреки че звучи сложно, тя е написана разбираемо.

Кое за Вас е най-парадоксалното в икономическата ни история?

Един от малко известните факти е, че Алеко Константинов прави много голяма грешка, когато натоварва с чертите на байганьовщината един търговец на розово масло. Търговците на розово масло не са Бай Ганьовци. Те са предприемачи, носители на модернизацията, високо културни хора. Никой не търгува с розово масло, така както го описва Алеко Константинов. Той не е познавал изобщо търговията с розово масло. Никой не изнася розово масло като натъпче мускалите в пояса си или ги сложи в дисагите си. Такъв износ на дребно на розово масло няма. Прототипът на Бай Ганьо е Ганьо Сомов, който е бил охранител в павилиона на големите розотърговци в Чикаго. Тоест, прототипът на Бай Ганьо не е розотърговец, не е предприемач, а е мутра. А натоварването на предприемачите и търговците на розово масло с отрицателните черти на Бай Ганьо после се превръща в мит, който не отговаря на истината. Разбира се Бай Ганьо е художествен образ, гениално изграден от автора, но  не отразява същността на гилдията, защото розотърговците по това време са водещи предприемачи, с голям мащаб, култура, морал.

Бащата на Алеко Костадинов много добре е познавал бизнеса на розотърговците, той е част от този бизнес. Има кореспонденция на казанлъшки розотърговци с него, от която се разбира, че той е експедитор на розово масло, на него са му изпращали продукцията и той я изпращал във Виена. Може би образа на Бай Ганьо има общо с конфликта, който Алеко има с баща си. Въобще странни неща стават, например убийството на Алеко Константинов е по погрешка, объркват го с Михаил Такев, който по късно става министър. Но всички казват Бай Ганьо, героят, уби автора.

Какви други теми засягате в книгата си?

Интересна е темата за законите, които се приемат, но никога не се прилагат. В края на XIX век се приема Закон за съдене на незаконно забогатели чиновници, който никога не се изпълнява. Има и други закони, които се гласуват, но остават на книга. Интересното е защо се приемат и защо не се изпълняват. Друга тема е цената на безплатните неща. Например цената на безплатното здравеопазване по време на социализма, но то всъщност никога не е било безплатно. Заплащаше се по друг начин – чрез ниските заплати на лекарите, чрез голямо чакане, заплащаше се с времето, което губиш. Етикетите като „безплатно“ звучат много хубаво, но никога не са реални. 

Засягам и темата за „цената на войните“. По време на освободителната война две трети от големите ни търговски фирми фалират, да не говорим за човешките жертви. А и войните винаги взимат много жертви, а това са големите загуби на човешки капитал. И като следствие големи икономически загуби.

Кои според вас са били най-успешните предприемачи, исторически погледнато?

През XIX век, както споменах, това са розотърговците, търговците на тютюн, както и на коприна. Да, на коприна, бубарството в България получава най-голямо развитие през XIX и първата половина на XX век и по едно време заема първо място в Европа. Имаме успешни бизнес практики. Един от големите розотърговци е Тодор Шипков от Казанлък, успешен предприемач, носител на международни награди, изключително честен човек, носител на модернизацията.

Доколко назад изследвате българското предприемачество?

От XIX век до съвременността. Едно от нещата, които описвам е трагичната съдба на българските предприемачи. Смята се, че те са богати и имат един весел и хубав живот, което изобщо не е така. Те са работещи хора, чийто живот изгаря в работата. Конкретен пример е Иван Калпазанов, предприемач от Габрово, който построява първата българска фабрика в Габрово след Освобождението. Умира, защото се разболява докато се инсталира машина във фабриката. Съдбата му е трагична, не само, защото буквално „изгаря“ докато усъвършенства фабриката, а и защото гробът му е разровен и ограбен след погребението. Тези хора наистина имат трагична съдба и не са обичани. Познавачите на теорията знаят, че предприемачеството всъщност е творческо разрушение. То е творчество, то носи нещо ново, обаче носи и опасности, които се илюстрират от съдбата на Иван Калпазанов. Да не говорим за трагичната съдба на фабрикантите, търговците, предприемачите след национализацията, след като България става социалистическа страна. Историческите промени пречупват съдбите им.

Кой искате да прочете тази книга?

Като всеки автор бих искал, колкото се може повече хора да я прочетат, но знам, че няма да стане така. Бих искал да я прочетат хората, които имат непреднамерено отношение и са с широко отворени очи към живота. Нашето мислене и разбирането ни за икономическите и социалните процеси е доминирано от митове, от погрешни представи, от липсата на рационализъм. Студентите първокурсници, ако могат мъничко да прочетат от нея, по едно есе и да помислят върху него, би било добре. Но няма да бъде лошо да се „спънат“ в някое от есетата и кандидат-политиците. Съмнявам се да стане, защото те предпочитат да бъдат четени и слушани, а не да четат и да слушат, което, според мен, не е много добре.

Непознаването на историята е винаги един голям препъни камък.

Метафорично мога да кажа, че музата на историята Клио е жена. И за съжаление, тя често е изнасилвана. Тоест, историята се манипулира. Пише се история с идеята да се обслужват конкретни политически и икономически интереси, било на победители, било на силните на момента. Историята, която обаче е истинска, нейната муза не се изнасилва, нейната муза трябва да се ухажва и да се уважава и тогава може да получиш истинност и мъдрост.