Проф. д.н. Ивайло Христов: Васил Левски – драмата на избора

Какви са човешките, екзистенциалните, социалните, историческите избори, които е трябвало да направи Апостола разглежда проф. д.н. Ивайло Христов от катедра „Медии и обществени комуникации“ в новата си книга.

Проф. Христов, вече имате една книга за Левски, с какво тази е различна?

Идеята да напиша книга за Левски се породи след срещата ми и запознанството ми с Николай Хайтов през далечната вече 2002 година, малко преди той да почине. Даже си спомням и датата, 16 февруари. Тогава той ми подари едно негово документално изследване със снимки, документи, архиви за гроба на Васил Левски с надписа: „На Ивайло да знае истината и да я каже на другите.“ И на моите книги този автограф съществува на гърба. Знаете, че Хайтов отдели повече от две десетилетия да се занимава с установяване и легитимиране гроба на Васил Левски. Това и аз го приех като една лична кауза, която с течение на времето все повече и повече ме увличаше.

Предишната книга за Левски се казва „Публичният образ на Васил Левски – медийни полемики и обществени дебати“. Тя, така да се каже, е „професорската ми книга“, с нея станах професор в университета. Тя е по-медийно ориентирана. По-късно отново задълбах в темата, събрах нови материали, включително и новооткрити документи в османските архиви в Истанбул. И дойде тази книга на издателство „Изток-Запад“, която носи заглавието „Васил Левски – драмата на избора“.  В сравнение с първата тя е по-историческа и е посветена на човешките, екзистенциалните, социалните, историческите избори, които е трябвало да направи Левски, кръстосвайки на длъж и на шир страната.

Кое поражда интереса Ви към Васил Левски?

Левски ме привлича със своята загадъчност. Той със сигурност е най-известната, най-популярната личност в България. Във всички класации той заема първо място. Никой не е оспорил неговото значение. Но същевременно представлява и една загадка. Цяло чудо е, че българският народ е създал, родил този човек, една психологическа рядкост. Не съм убеден, че това ще се случи втори път. Имам и лични мотиви. Моят пра-пра-дядо е един от съратниците и сподвижниците на Левски, приятел на Димитър Пъшков. На паметната плоча  в Ловешкото село Сопот е издълбано неговото име. Така че имам и професионални и лични мотиви.

Какво е най-важното, което трябва читателят да открие в тази книга?

Първо да си отговорим на въпроса защо Левски е признат от всички - и от леви, и от десни, неговото дело не е поставяно под съмнение? За нито един друг революционер това не е така. За Ботев досега се водят спорове дали е комунист или анархист. Върху Каравелов и върху неговото семейство тегне мълвата, че по стечение на редица обстоятелства архивът на БРЦК попада в турските ръце и е предоставен на процеса срещу Левски. Стамболов също е приеман от едни и отричан от други. Да не говорим за политическите лидери на левицата като Димитър Благоев, Георги Димитров, Васил Коларов, които в момента са потънали в забвение. При Левски не е така. Всяко поколение го преоткрива. Не случайно народният поет Иван Вазов го поставя редом до Спасителя. А един негов сподвижник, неизвестен по име, след залавянето му възкликва: „Нямаме втори Левски на света“. В неговата личност се събират най-привлекателните черти на възрожденския деец, въобще на политическия лидер – революционна твърдост, душевна мекота, храброст и благородство, демократизъм и взискателност, нравствена сила и отдаденост на делото. Фактически, магията на Левски не е в отделните черти, които той притежава. Не е поразяващо това, че той е бил храбър. Храбри има много. Не е поразяващо това, че той е бил революционер. Такива революционери има също много в Европа и в света. Не е и заради това, че е бил много голям патриот. Да не би Раковски или Ботев да са били по-малко от него патриоти. Левски влиза в паметта на своя народ именно с примера за саможертва, човещина и безкористност, без да е поискал нищо за себе си. Той единственото нещо, което е поискал за себе си го е казал пред Никола Цвятков, след като го залавят в Къкрина на път за Ловеч и от там към Търново: „Ако ме заточат, костите ми ще изгният някъде, ако ме обесят, гробът ми ще е в България и всеки ще го знае“. За съжаление и до ден днешен не знаем гроба на Левски. Може би и в това има нещо символично - не знаейки гроба на Левски, го погребва цялата българска земя. Независимо от усилията на Хайтов, независимо от всевъзможни тези и хипотези. Така или иначе не съществува този  прословут скелет №95, за да може да се направи един съвременен ДНК анализ. Изкушавам се да кажа обаче, че това донякъде е лицемерно, защото при Левски имаме една трагична смърт, едно недостойно погребение. Ако трябва да обясня фактите - Левски е обесен във вторник, било е пазарен ден, не случайно тогава са се извършвали екзекуциите. Висял е цял ден на бесилото, привечер е смъкнат, знае се от кого, знае се името и на каруцаря, който го е закарал в така наречените „позорни гробища“, които се намират в момента там, където е паркът „Заимов“. Буквално е бил хвърлен не точно в гроб, а в някаква яма и на сутринта този изкоп се е оказал празен. И от тук нататък тръгват въпросителните – от кого е изровен, кога е изровен, дали е опят, дали е погребан по християнски, кога, къде, как? Версията на Хайтов е много красива, че той е погребан от своите съратници, съмишленици в църквата „Света Петка Самарджийска“. До ден днешен остава въпросът дали това се е случило. Но ако не се е случило, то ние трябва да кажем, че той е бил изоставен. А това говори много лошо за националното самочувствие и достойнството на нашия народ.

Интересно е в политическата безпътица днес, кое от възгледите на Левски би било приложимо за изхода от тази ситуация?

Това, от което могат да се поучат съвременните политически лидери е, че Левски в името на България се отказва от всички земни радости с изключение на една – да се бори за политическата независимост на своята Родина. За съжаление българският политически елит, голяма част от него, използва политиката като инструмент за лично облагодетелстване и забогатяване. И това е обяснимо, защото в България по честен и нормален начин много трудно могат да се правят големи пари. По много причини – страната е малка, малък е пазарът, нямаме кой знай какви природни ресурси, така че в един момент политиката се оказва един доста доходоносен бизнес, в който нищо не се влага.

Ако днес беше политик Левски, кое е най-важното качество, което би искал да изтъкне?

Ще си позволя в този ред на мисли да цитирам думите на проф. Андрей Пантев: „Нов Левски няма да има. Това е един безпомощен вопъл, една страдалческа молба към нещо, което не може да се появи отново. Левски не е искал да заеме никакъв пост след като се постигне Освобождението на България. В това се състои неговото духовно величие. В това е и отблъскващата същност на съвременната политика, че тези, които в началото се втурват в нея, за да сътворят нещо по-добро, после започват да се изживяват като големци. Аз не си представям Левски като министър, депутат или посланик. Той е жертвал живота си. Знаел е какво го очаква и че ще заплати за това, което прави, въпреки дискретните си пътешествия из българските земи. Левски олицетворява в най-чиста форма смисъла на думата „идеалист“.

Навършват се 15 години от създаването на катедрата „Медии и обществени комуникации“, в която Вие преподавате. За тези 15 години катедрата успя да се утвърди като достоен конкурент на „Журналистика и медии“ в Софийския университет. Какво дава образованието по журналистика тук в УНСС?

Радвам се, че съм част от тази катедра, в която дойдох през далечната 2011 г., печелейки за втори път тук конкурс за доцент. Тук съм и професионално удовлетворен, климатът е добър, колегите са добронамерени, отворени професионално да подпомагат кариерното развитие на членовете на катедрата.  В едно академично звено е много важно да има добър дух, да бъде съзидателен, да бъде градивен. Това, което е предимство за обучението при нас е, че тук се съчетават знания и компетентности по журналистика със знания и компетентности по политология, социология и народопсихология, защото без знания в тези области е трудно да бъдеш подготвен журналист.

Най-ценното на нашия университет е, че дава една икономическа култура, която за съжаление все повече липсва на съвременните журналисти. Политически, разследващи журналисти има много, но подготвени журналисти в сферата на икономиката, се намират все по рядко. По-модерно и по-мобилно е образованието при нас. На есен ще отворим и магистърска програма по Спортна журналистика. Това също е много важно, защото спортът е по-голям бизнес от шоуто. Да завършим с една фраза на Левски – „Има добра светлина“ в нашата катедра.